Идва краят на учебната година и повечето ученици се чудим и маем как да повишим оценките си по проблемните предмети. Дали от капчиците пот (повлияни я от топлото време, я от притеснение) или пък от факта, че си оставаме “бележкари”, в края на всяка учебна година се забелязва умопомрачителна разлика в това как минава един учебен ден.
Настъпва синдромът “края на годината”.
Дали обаче това е болест, с която са заразени само учениците, или пък в периода 10-30 юни вирусът тръшва и учителите.
Учениците започваме неистово да настояваме да бъдем изпитани, след като цяла година сме спали по чиновете, търсили сме къде в училището хващаме WiFi и къде не… Е, евентуално сме проверявали и нещо в “нета” за часа… Настояваме за по-високи оценки и главите ни раждат какви ли не причини, поради които е напълно възможно и реално да изцедим по-висок резултат – то не са били “в ползите на ученика”, не бяха “това никога няма да ми трябва в живота”. Като цяло, най-очевидният признак, че сме заразени е, че се сещаме защо сме в училище…
В учителите обаче също наблюдаваме промяна. И то от два вида. Има ги тези учители, на които им е крайно омръзнало да се занимават с хора, които видимо са незаинтересовани от предмета им и си казват “да са живи и здрави децата”, драсват мечтаното 6 и годината приключва с усмивка.
Има и друга проява на болестта. Изведнъж милият учител става по-взискателен от всякога. Учителят започва да мери различните ученици с различно мерило. Най-лошата съществуваща проява на вируса е следната – “забиващ” тест в края на годината – нещо с което да си развалиш успеха така, като за финал. В главата на ученика, който да не забраняме е “болен”, изплуват синтезите “Ся к`во им е т`ва тъпо желание да ни развалят успеха“, “Къв е смисълът да ни забиват така” и неизменното българско “Да ви е*а майката“.
За мен и двете страни сме болни. Но не разбирам едно – ученикът ще се излекува, когато види прословутото 6.
А учителят ще е здрав ли, когато учениците му имат нисък успех….?
Подобни публикации:
